Призив

На всички неправди да турим сатъра,

а истина всяка да сложим на трона,

над всичко нечестно да счупим чадъра,

доброто да властва с красива корона.

Бъди животът на душата ми

Животът ми без любовта ти

е музика без тон,

дъга без цветове,

планини без върхове.

Морето без вода по-живо е

от дните без любов.

Един поглед твой морето ще напълни,

с една усмивка твоя дъгата ще сияе,

с гласа ти музиката ще звучи прекрасно,

а твоята милувка ще въздигне планини.

Бъди животът на душата ми,

бъди душата на живота ми,

за сетивата и духа бъди ти радост и наслада.

От теб за мен е цялата вселена за награда.

Смъртта не е persona non grata

 

Смъртта – персона изначална,
на вечността – алтернатива,
на мрака – красива орхидея.
Няма зло в смъртта глобална –
на живота тя е негатива
и финал на всяка одисея. 

Във висш порядък гениална,
когато е съдбата ни горчива,
тя често е добрата фея.
Смъртта е лична, персонална
и за нас е често милостива –
понякога животът е злодея. 

Смъртта не е фатална,
тя просто ни приспива,
за нея животът е трофея.
Понякога е тя брутална,
но може да е отзивчива
в края на живота-епопея. 

Когато тя е моментална
и развръзка справедлива,
е на всяка болест панацея.
Отнася ни многострадална,
дори понякога красива
в черно-бялата ливрея. 

Смъртта е неутрална,
твърде често търпелива
и дори изчаква юбилея.
Когато тя е актуална
и за нас е услужлива,
тогава висша е идея. 

За смъртен стъпка радикална,
нерядко е дори щастлива –
и за патриция, и за плебея.
С появата си ритуална
смъртта не ни убива,
а изпълнява алинея. 

Тя  е сцената прощална –
сакрална, тиха, мълчалива
и за сетното пътуване е кея.
Личната си смърт евентуална
без ненужна сляпа съпротива
да приема и аз дано успея.

Тъга

 

О, вие, достойнство и чест –
понятия във дрипи,
утайка социална ,
погребана в руините на мъртвата човечност.

О, ти, паметник бездушен
на спомен студен,
в изтляващото минало велико
връхлита бъдеще безлико с надежда бездиханна. 

И ти, о, време празно,
с дни безсмислено безплодни,
без никаква посока
пропада в бездната светът.

Въпроси

 

Докога да се търпи е мъдро?
Докога на друг да се разчита?
И кога във нас ще стане ведро,
ако всеки се за жертва счита? 

Да се намесим ли в съдбата
или сега сами да я градим?
Да разбираме добре нещата,
може само тъй да се спасим!