Здраво със юздите хванат вечерта
с вятъра препуска облакът дъждовен,
с грохот се изсипва хладен и пороен,
на полята носи свежест сутринта.
Здраво със юздите хванат вечерта
с вятъра препуска облакът дъждовен,
с грохот се изсипва хладен и пороен,
на полята носи свежест сутринта.
Сутрин зората събужда цветята,
с росата измиват си всички лицата,
залезът вечер постила леглата,
лампата нощем запалва луната.
На Дейв
Небето със своите звездни очи
Земята разглежда под лунни лъчи,
а стръкче тревичка със връхче зелено
на всички се моли да бъде спасено.
Че тази тревичка израсла самичка
във края на гъста и хладна горичка,
където от птичка и гладна сърничка
ще бъде превърната в тяхна храничка.
Но ето момченцето с руса косичка
на помощ притичква на свойта тревичка,
със сухи листенца покрива стеблото
да бъде тъй скрито на топло горкото.
Обичам Земята аз от небето –
с букви изписа облакът бял –
с радост аз си дарявам сърцето,
над нея когато с дъжд съм валял.
Бичуват вълните скалата без жал – самичка в морето, почти до брега, закрила за нея отникъде няма – с характер и смелост на истински воин вкопана в земята посреща атаки на бури жестоки, свирепи стихии, стоварват се мълнии със огън и гръм и вятър разрязващ с градушка от лед, нападат я с удар след удар отвред, с неистова мощ я блъскат безспир. Скалата стои несломена до днес – калена във битки отломка гранит. Сълзите й денем слънцето трие, луната я нощем с милувки дарява. Съдбата й горка ме тъй умилява, но тъй е решила и тъй повелява.