Здраво със юздите хванат вечерта

с вятъра препуска облакът дъждовен,

с грохот се изсипва хладен и пороен,

на полята носи свежест сутринта.

Сутрин зората събужда цветята,

с росата измиват си всички лицата,

залезът вечер постила леглата,

лампата нощем запалва луната.

На Дейв

Небето със своите звездни очи

Земята разглежда под лунни лъчи,

а стръкче тревичка със връхче зелено

на всички се моли да бъде спасено.

Че тази тревичка израсла самичка

във края на гъста и хладна горичка,

където от птичка и гладна сърничка

ще бъде превърната в тяхна храничка.

Но ето момченцето с руса косичка

на помощ притичква на свойта тревичка,

със сухи листенца покрива стеблото

да бъде тъй скрито на топло горкото.

Обичам Земята аз от небето –

с букви изписа облакът бял –

с радост аз си дарявам сърцето,

над нея когато с дъжд съм валял.

 
 
 
 Бичуват вълните скалата без жал – 
 самичка в морето, почти до брега,
 закрила за нея отникъде няма – 
 с характер и смелост на истински воин
 вкопана в земята посреща атаки
 на бури жестоки, свирепи стихии,
 стоварват се мълнии със огън и гръм
 и вятър разрязващ с градушка от лед,
 нападат я с удар след удар отвред,
 с неистова мощ я блъскат безспир.
 Скалата стои несломена до днес – 
 калена във битки отломка гранит.
 Сълзите й денем слънцето трие,
 луната я нощем с милувки дарява.
 Съдбата й горка ме тъй умилява,
 но тъй е решила и тъй повелява.