Бичуват вълните скалата без жал – 
 самичка в морето, почти до брега,
 закрила за нея отникъде няма – 
 с характер и смелост на истински воин
 вкопана в земята посреща атаки
 на бури жестоки, свирепи стихии,
 стоварват се мълнии със огън и гръм
 и вятър разрязващ с градушка от лед,
 нападат я с удар след удар отвред,
 с неистова мощ я блъскат безспир.
 Скалата стои несломена до днес – 
 калена във битки отломка гранит.
 Сълзите й денем слънцето трие,
 луната я нощем с милувки дарява.
 Съдбата й горка ме тъй умилява,
 но тъй е решила и тъй повелява. 

 
 
 
 Ще взема във шепи морето
 със пясъка ситнозлатист –
 тъй няма да бъде отнето
 от спомена ясен и чист.
  
 Любимо е то на сърцето,
 с душата се слива в едно,
 оглежда се в него небето,
 не иска да бъде само. 

 
 
 


 Океанското сърце пулсира
 и с вълни брега залива,
 а Луната плува и не спира
 светлина да лее мълчалива.
  
 Със прегръдка хладна Океанът
 към Луната вечно се стреми,
 но не може много великанът –
 с любовта е гравитацията реми. 

 
 
 

 Залезът умира с последния отблясък,
 въздухът вибрира с гларусния крясък,
 приливният тласък пясъка поглъща,
 блъснал се в скалата вятърът се връща.
  
 Дискът на луната призрачно изплува,
 младият делфин пред лодката палува,
 бряг отдалечен изчезва в тъмнината,
 властваща безкрай остава тишината. 

 
 
 
 
 
 
 Красива и в смъртта, прорязваща небето,
 е падаща звезда, след миг – в небитието.
 Изгаряща блестящо на сцена в ефира
 със приказна изящност омайва всемира.
 Последният полет на птица ранена – 
 отдавна съдбата й така е решена.
 Дошла отдалече – посланик космичен,
 тя тайнственост носи със смисъл мистичен.
 Когато човеците зърват звездата,
 желаят на всеки да сбъдне мечтата.
 Горящата диря запазват в сърцето,
 живее тя в спомен, умира в небето.