Поетично видение

 

Картина най-чудна видях,
затуй я за вас нарисувах,
яви се в съня ми,
но буден аз бях,
не сънувах.
Далече на север в студена страна живеел поет,
със остър писец той стихове пишел на твърдия лед.
Прекрасните строфи извайвал на свещи,
до него са музите бдели през дългите нощи.
Изгрее ли сутрин зората, блесвали ярко словата вълшебни,
притихвал светът очарован, загледан в творбите безценни.
Но стигне ли слънцето горе високо
с лъчите горещи то става жестоко –
ледът се стопява в студени сълзи,
изчезват поеми съвсем без следи.
Изгубва се всичко, разказано в стих,
лишен, обеднял е светът, скръбен и тих.
Ще чака пак поетът до следващата нощ подред,
та чувствените тайни свои да изпише с плам на лед.
Такъв е кръговратът на видимото и незримо,
пазител на съкровищата винаги ще има.

Тъжно

Мъка ужасна светът е събрал,
живи и мъртви тънат в печал,
няма ни честност, нито морал,
адът погълна всичко без жал.

Изоставен

 

Ни стих, ни стон, ни звук
в тъй тих, тъй празен ден,
без дух, без тайнствен знак,
без дъх, на мрак във плен. 

Без теб, о музо моя,
без теб, ти светъл лъч,
далеч, лишен от зноя
на изказ чувствен аз съм веч.

Душа от струни

 

От струни е душата изтъкана,
за всяко чувство струна има.
Когато звънне струната избрана,
душата става нежно озарима.

От радост и от мъка обладана,
от чувства е душата ни ранима,
за чувства няма никога забрана,
за тях е жаждата неутолима.

Когато е душата ни смълчана,
а вътре – тишина неизразима,
тогава тя се чувства изтерзана
и от пустотата гола, уязвима.

Да звънне струната незрима
с мелодия една мечтана,
с такава музика любима
зараства бързо всяка рана.

Видение

 

Видение чудно ме води в нощта
по пътя невидим на мойта душа.
Аз следвам го тихо и имам мечта –
да бъде до мене в деня на смъртта.
Дали е мираж със образ безплътен
или пък е ангел изпратен попътен?