Във въздух прозрачен със леки крила
 високо се рея със птичи ята,
 а долу под мене във бяла скала
 вълните с упорство дълбаят врата.
  
 Далече се нося, на юг вероятно,
 и земната тежест изчезва докрай,
 привлича ме нещо съвсем непонятно
 със сила небесна, наречена Рай. 

 
 
 
 
 Ореолът свети на свещта,
 разтваря мрака на нощта,
 тук срещнали се двете сили
 и добрите злите победили.
 И пламъчето малко във нощта
 говори на доброто със мощта,
 и звездата в небесата,
 и свещта във тъмнината
 за нас еднаква са проява
 на една Божествена поява. 

 
 
 


 Океанското сърце пулсира
 и с вълни брега залива,
 а Луната плува и не спира
 светлина да лее мълчалива.
  
 Със прегръдка хладна Океанът
 към Луната вечно се стреми,
 но не може много великанът –
 с любовта е гравитацията реми. 

 
 
 

 Залезът умира с последния отблясък,
 въздухът вибрира с гларусния крясък,
 приливният тласък пясъка поглъща,
 блъснал се в скалата вятърът се връща.
  
 Дискът на луната призрачно изплува,
 младият делфин пред лодката палува,
 бряг отдалечен изчезва в тъмнината,
 властваща безкрай остава тишината. 

 
 
 

 Понеже съм с изострен слух
 в градината със розите дочух
 един омаен и издаен звук
 как някой някого ухажва тук.
  
 Калинки малки аз съзрях
 и тъй разчувстван силно бях,
 че с тези мънички сърца
 любовен танц играят със крилца.