Как красив си, пламъко танцуващ,

сцени по стените пламенно рисуващ.

Как щастлив съм в тъмното да светиш,

чиста топлина в душата ми да вселиш.

Ти си твърде тайнствен, интригуващ

всички с естеството си вълнуващ.

С теб облечен дух небесен

в земен дар си ти принесен.

Как копнея с тебе да се слея,

щом започна аз да мъжделея.

Навсякъде негодност страшна,

картината – наистина ужасна.

И няма изход от това,

безпомощни са всякакви слова.

След хиляди години чак

ще можем да говорим пак.

Тогава може би ще можем

способни всичките да бъдем.

Ще станем чак тогаз щастливи,

когато всичките са талантливи

и никой няма да е пречка

във всяка скоростна отсечка,

която в нашето съзнание

изисква цялото внимание.

Сега ще трябва да търпим

и този факт непоносим.

Когато човек е враг на себе си и Бог не може да го спаси.

+++

При всеобщ егоизъм емпатията е подозрителна.

+++

Ако за един народ истината няма значение, той никога няма да види справедливост.

+++

За какво са ти приходи, ако нямаш разходи.

+++

Духът дава, материята взема.

+++

По-лесно ще напълним морето с чаша отколкото празна душа с мъдрост.

+++

Не е ясно кое желание е по-силно – да обичаш или да те обичат.

Всяка песъчинка на Земята е спомен за един отминал живот

На цялата Земя през всички времена

са хората живели в различни племена.

И всеки през живота приноса си дал,

поне за песъчинка се някак постарал

за нашата Земя посвоему полезен

със кармата си лична в общата донесен.

Животът преминава , а приносът остава –

и споменът за него – човекът се надява.

Душите въплътени някакъв остатък

след себе си забравят, идат ли оттатък.

Да знаеш ти, човече, щом видиш песъчинка,

че някъде далече е имало снежинка,

отгоре полетяла и долу се стопила,

а после в песъчинка се чудно претворила.

Тема за поема:

По кой от пътищата да поема?

Какво със себе си да взема?

Носач не мога да наема,

от другите не искам да отнема.

Но стига със житейската дилема,

аз чувам веч духовната фонема

и чувствам във душата си подема,

обкичен със светлинна диадема.