В безкрайния пристан небесен
високо се носят ята,
за тях е поредната есен
и тръгват на път сутринта.

Изпращат ги облаци бели,
остават без тях в самота,
откакто на юг са поели,
ще срещат сами вечерта.

Зората гори в синева,
перата сребристи блестят,
крилата размахват едва
и своите сили пестят.

Изгубват се бавно нататък,
ще липсват на всичките нас,
но имаме спомен остатък
до първия пролетен час.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s