Поетична хармония

В часовете тъмни на нощта

с вулкан от нежна топлота

въздишки плахи на плътта

запяват химн на любовта.

+++

От нищото създавам нещо за света,

за мен ще му напомня след като умра.

+++

След тежка разлъка сълзи със ридание

сърцето удавят на всяко създание,

планети от мъка, звезди от страдание

душата изпълват със всяко дихание.

+++

Апотеоз на всяко същество

и велико чудо на всемира

животът е духовно естество,

което се във Бог намира.

+++

Семената на духа

поникват във стиха,

разлистват се в сърцата

и разцъфват във душата,

а нектарът на цвета

прониква във света.

+++

Слънчев лъч душата освети ми,

твоят взор ли бе това?

С топло чувство ти откри ми

как силно свети любовта.

+++

Човекът и светът – без маска и декор,

отнасят се еднакво от вечни времена.

Във лукс и в нищета съществено и важно

остават плодовете, родени от това.

Отсечката житейска да измине

на всеки е дългът човешки,

не ще го жребият отмине

за мигове с ликуване и грешки.

Товарът трябва лично да се носи,

финалът всеки определя сам,

ще прави избор с множество въпроси

за всяка тежест до последен грам.

Денят със светлината

и нощта със тъмнината

следват своя ход небесен

в ред божествено донесен.

Те владеят времената,

дар на Бог от същината

за природата и за човека,

за да имат своята пътека.

Със слово да помогнеш на някого в беда

е истинска опора във тежки времена.

Със силата душевна – подадена ръка

събрата да изправиш е повикът сега.

Достойнството човешко навреме изразено,

съчувствие сърдечно във жеста отразено,

страданието тежко ще бъде утешено. 

Във нашата държава

страданието говори,

животът отминава,

душите са затвори.

Тъмата се сгъстява,

какво ли да се стори,

надежда се стопява,

действителност я мори.